Статии

„Жана” от Ярослава Пулинович, превод и режисура Явор Гърдев, сценография и костюми Татяна Димова, композитор Калин Николов

участват Светлана Янчева, Мартин Димитров, Елена Телбис, Владимир Пенев, Биляна Петринска, София Бобчева, Зафир Раджаб, Гергана Кофарджиева, Йосиф Шамли, Благовест Благоев

Връзките между детския сериал и икономическия термин могат да бъдат безкрайни. Като се започне от чисто икономическите, в които продуктът (детският сериал) има пазарна стойност, която трябва да бъде използвана и се стигне до асоциативните, в които може да се разсъждава кои са потребителите на сериала, какви са икономическите им възможности, от какво се интересуват, какъв живот водят и към какво се стремят. Явор Гърдев използва анимацията Спондж Боб като лайт мотив в последния си спектакъл „Жана” от руския драматург Ярослава Пулинович, докато ясните правила на „добре написаната пиеса” действат на сцената в духа на пазарната икономика. Парите са цел и средство за персонажите. Размахвани като символ на успеха те покриват със сянката си чувствата, чисто човешките ценности и замъгляват искрената наслада от живота.

Последният текст на младата Ярослава Пулинович, придобила световна известност с многобройното си творчество, се опитва да насити театралното пространство с чувства близки до бушуващите в телевизионните сериали, но не анимационните. И тук не става въпрос просто за крайно мелодраматичния сюжет, а за принципа на който се подчиняват „съвременните приказки” за разбити сърца, част от които е и тази. Както се случва в повечето, така и тук са намесени кариеризмът, тъмната страна на бизнеса, противопоставянето на успели и не до там успели, както и тежкото минало с охолното настояще. Авторката е акцентирала върху някои от най-болезнените точки на съвременното общество, като ги е изчистила от всички подробности, оголила ги е до схематичност, до тяхната причинно следствена връзка. Така структурата се припокрива с идеята за добре написаната пиеса и в същото време носи и емоционалния заряд на сапунените сериали, където причините за нещастието са ясно разпознаваеми, проследими и разбира се предвидими, а многопластовостта на персонажите не се толерира. Тази близост на пиесата с екранните мелодрами поставя театъра в рискована ситуация, в която повърхностният прочит и клишетата заплашват да се настанят на сцената. В постановката на Народния театър тази опасност е предотвратена, но въпреки това призракът й се усеща във въздуха.

Интересно е, че след постановката на „Хамлет”, където Явор Гърдев дискутира общочовешките и вечни теми за властта, самотата и световния ред през текста на Шекспир, в началото на този сезон изборът на драматургия от режисьора е в коренно противоположна посока в сравнение с темите, върху които се спира напоследък (като например в „Козата или коя е Силвия”, „Ръкомахане в Спокан”, „Нощна пеперуда” и др.). Явор Гърдев посяга към текст фокусиран върху вътрешния свят на човека и реакцията му от допира със заобикалящата го действителност. Изненадващото тук е мелодраматичността, която се съдържа в текста и която не е характерна за режисьорските избори на Гърдев. Подходът му и към този материал не се различава от наложилия се вече негов сценичен почерк, подлагащ текста на силна и безкомпромисна интерпретация, пречупваща го през собственото му светоусещане и изведена през непоклатимо издържана концепция. В последните години почти всяка премиера на Явор Гърдев се превръща в театрален хит, такъв е и случаят със спектакъла „Жана” – за който билетите се разпродават светкавично. Но дали и този опит на режисьора успява да постигне успехите на предишния – предстои да разберем.

„Жана” е спектакъл за отчаянието и за крайностите, на които е способно човешкото същество, когато рецепторите за болка вече не са активни. А празнотата е толкова голяма, че животът изглежда безсмислен. Драматизмът е съсредоточен в една жена, която е събирателен образ на успялата и силна съвременна бизнес дама, безкомпромисно справящата се с всички изпречили й се трудности с изключение на една – любовта. Спечелилата на всички фронтове жена боец губи на най-присъщото за природата й място. Режисьорът е съсредоточил цялата енергия на спектакъла в силите на Светлана Янчева, която изпълнява главната роля. Останалите персонажи са „стълбите” и перипетиите, по които и през които преминава Жана, за да се разгърне болката, която й пречи да живее.

Накратко, фабулата е съсредоточена в отрязък от живота на една жена – Жана (на средна възраст, оттласнала се от драматичното си и проблемно детство, изградила сама собствен бизнес и богатство). Тя е влюбена в значително по-младия от нея Андрей (Мартин Димитров), дошъл в големия град без ясна цел, но с късмет, който го отвежда до „правилния” човек и така получава едновременно висока позиция във фирмата и в живота на шефа си (Жана). Той среща Катя (Елена Телбис), младо момиче без собствени доходи и без големи амбиции да изгради кариера, но с едничката мечта да живее спокоен живот без това да й коства особени усилия, в резултат на което Андрей напуска Жана. В този клиширан любовен триъгълник единствено Жана претърпява емоционална метаморфоза, а всички останали перснонажи остават недоразвити до схематични линии, изпълняващи конкретните задачи на фабулата. Играта на актьорите до голяма степен е подчинена на тази схематичност и фигуративност на образите, което е и една от пречките за постигането на плътно и категорично внушение.

Всеки актьорите има конкретна задача и представлява фигура от цялата композиция съграждаща образа на Жана. Епизодичността в появяването на всеки един е свързана с етапите, през които преминава тя. Нейната драма започва с признанието на младия й любовник. Преди това, в самото начало на спектакъла, Светлана Янчева се държи с него по-скоро майчински, отколкото като интимна половинка. Това е подсилено и чрез атмосферата създадена в тази сцена с анимационния филм вървящ на екрана. Огорчението започва да залива пространството в момента, в който Андрей разкрива паралелната си връзка с младата студентка Катя, както и факта, че тя очаква дете от него. В този момент светът на Жана се срутва и започва нейното лутане.

Актьорите се опитват да изградят органично присъствие на сцената, да живеят живот, който би следвало да се случва неподправено и наистина пред очите ни, да ни провокират да се пренесем в тяхната драма, в техния свят. За съжаление това се отдава на много малко от тях. Единствен Владимир Пенев в ролята на богатия и нещастен Виталий успява напълно да се припокрие с образа. Той също е едно от стъпалата, през които преминава Жана в опита си да забрави болката и да излекува раната. На пръв поглед двамата имат нещо общо помежду си – богатството и разочарованието от любовта, но всъщност различията се оказват много по-големи. Докато Жана вече е жена на възраст – току що останала сама, никога не е успяла да създаде семейство и да роди деца, Виталий е намерил спасение от самотата, злободневието и скуката на семейния живот в най-малката си дъщеря.

Сцената между Жана и Виталий е може би най-цялостната и показателна за спектакъла. Свидетели сме на мелодраматична и в същото време една от най-комичните сцени. В нея Жана кани Виталий в дома си с идеята за интимна вечер, която да й даде мотиви да продължи живота си. А именно, да се убеди, че все още е привлекателна жена, която се харесва на мъжете и все още е способна да намери половинката си. Докато двамата разливат традиционната водка забелязваме, че от телевизора вече са изчезнали анимационните серии на Спондж Боб и се е появило предаване с информация за борсовите пазари – свидетелство за новото ниво в отношенията. Човекът срещу Жана е способен да проведе професионален разговор, както и да участва в разговори за изкуство и спорт, освен това е на нейното икономическо ниво. Замислената като диалог среща се превръща в монолог – изповед, която Виталий води сам с леката подкрепа на Жана в ролята й на негов слушател. Всеки неин опит да привлече вниманието му върху себе си и женските си прелести се оказва неуспешен. Той има нужда да изкаже своята болка, своето разочарование от живота и да сподели радостите си. Актьорите успяват да поднесат сцената с такава непринуденост и това още повече засилва у зрителя усещането, че е воайор, промъкнал се в интимното пространство на една съвременна жена. Ритъмът на спектакъла е накъсан от изповедите на отделните персонажи, като всички техни монолози са винаги пред някой втори човек, който просто ги отразява като акустична стена и така с безразличието си провокира още повече страст у говорещия. Единствено Жана се появява и в двете позиции – на изслушваща, и изповядваща се.

Жана трябва да балансира в играта си между изблиците на гняв изпитван към Андрей и ужас от факта, че няма никой до себе си, безразличие към служителките си и техните личностни борби, ненавист към Виталий и умиление към новороденото дете на Катя. Всички тези чувства се оказват в някои моменти неразграничими, а в желанието си да постигне отчетливост между тях актрисата Светлана Янчева пресилва интонациите на гласа си и внася декламативност, която нарушава интимния характер на постановката. Преходите между отделните състояния са подсказани от музиката на Калин Николов, типично в неговия агресивен стил познат от „Крал Лир” и „Козата или коя е Силвия”. Насаждащите драматизъм музикални паузи са в остър конфликт с визуалния  лайтмотив на спектакъла – анимационния сериал, който предразполага към ведро отношение. Присъствайки едновременно двата елемента създават противопоставяне, което в определени моменти се оказва в унисон с действието на сцената, представящо драматизма и жестокостта на живота с който младите се сблъскват.

Сценографията на Татяна Димова изключително добре работи с цветовете и контрастите, като остава вярна на драматургичния материал и заложените в нея, рязко поляризирани, взаимоотношения. Персонажите са представени еднопланово и могат да бъдат сведени до обобщения от една дума – мухльото, повлеканата, богаташката, подмазвачките и т.н. Цветовия израз на това също е сведен до минимализма и студенината, която излъчват черното и бялото, а в отделни детайли се намесва и сивото. Пространството е решено изцяло в бяло, докато костюмите варират от категорично черно за Жана и Андрей до сиво за двете служителки във Фирмата (Биляна Петринска – Олга и София Бобчева – Вика). Сив е и костюмът на Катя, чиято роля в основния конфликт е непряка. Тя внася само нюанс – така огорчението на силната и успяла Жана изпъква още по-силно на фона на „сивата” и безлична нова избраница на Андрей. Само сценичната площадка в камерната зала на Народния театър заема две трети от цялото пространство. Мястото за игра е разделено на три по-малки части,  като разделението е напълно условно, защото на практика пространството е хомогенно, вдъхновено от съвременните дизайнерски жилища, в които стените почти липсват. Така епизодите се сменят с лекота само с помощта на светлината и музиката.

Находчивата идея в общото сценично пространство, представляващо едновременно интериор и екстериор, да бъде вмъкнато и жилището на Катя има и метафорично значение. Така се наслагват двата живота на Андрей, които той е живял паралелно, зад пердето (на сцената има изградена малка стая, чиято предна стена е стъклена и покрита с перде, отварящо се когато действието се случва там, докато през другото време е просто стена от стаята на Жана) и пред него,  и които сега се смесват в голяма каша. Единият живот е официален и представителен (с Жана), а другият скрит и потаен (зад пердето с Катя). Тази малка стая в стаята се превръща в инкубатор на нещастните обстоятелства. След отварянето на пердето (след като напуска Жана) всички врати се затварят, а единствената която все още може да бъде отворена е тази на наранената жена, тайно надяваща се на втори шанс. Преминаването от едното към другото пространство се случва неусетно – така неусетно, както се е случило и влюбването му. От едната страна е останал животът, в който той е заспивал на фона на анимационни сериали, а от другата тече реалният живот, който се превръща в сапунен сериал.

Мелодраматичното е залегнало в основата на постановката на Явор Гърдев и силовият драматизъм (в музиката и резките и неовладени изблици на Светлана Янчева, например) само повече подчертава тази сантиментална линия, вместо да я заглушава. Режисьорът се е опитал чрез ярките сцени и на места енергетични елементи в играта на актьорите да изведе болезненото преживяване на самотата в един свят, където егоизмът, жестокостта и безразличието са нещо естествено. Низът от събития само потвърждава това, а патосът, с който са подредени, провокира състрадателността ни.