Статии

„Каквато ти ме искаш” от Луиджи Пирандело, режисура и визуално решение Стефан Москов, художник Чавдар Гюзелев, костюми Свила Величкова, композитор Антони Дончев, хореограф Росен Михайлов, видеозаснемане и монтаж Иван Москов

участват: Снежина Петрова, Стоян Алексиев, Цветан Алексиев, Никола Додов, Жорета Николова, Марин Янев, Илиана Коджабашева, Вяра Табакова, Сава Драгунчев, Любомир Петкашев, Елена Телбис

Народен театър „Иван Вазов”, сезон 2014/2015

В новата постановка на Стефан Москов по пиесата на Луиджи Пирандело „Каквато ти ме искаш” публиката, неочаквано и необичайно за спектакъл на режисьора, е разположена на сцената заедно с протичащото пред нея представление. Наместена в самата „вътрешност” на театъра, тя споделя с актьорите пространството – символ и място на театралната игра. И дори ако първоначално прагматична необходимост да е довела до това решение, подобно „абсолютизиране” на сцената се превръща в органично сплетено с идеята за реалност, която представлението изгражда. В него, както е характерно за света на Пирандело, сцената добива форма като моментно творение на творческото въображение. То извиква на живот персонажи, измислящи и творящи своята идентичност в непрекъсната игра като единствения възможен modus operandi, към който биват приобщени и самите зрители на сцената. През театъра на италианския драматург играта и артистизмът в театралността на Стефан Москов навлизат в нови територии, добиват нови качества и ни карат да го преоткрием като режисьор. В предишните му представления ги познавахме в необуздаността на онзи homo ludens, който се опияняваше от постмодерната свобода да импровизира в комични скечове, стръвно преобръщайки и пародирайки културни цитати, изземвани от литературата, от наслоявания във визуалната образност и от знаковостта на жестовете в бягство от ординерното към меланхолично търсене на някакъв по-дълбок смисъл. В „Каквато ти ме искаш” откриваме тази настървеност към игра с всичко улегнала и навлязла в друго русло. Това на обявяването на играта като екзистенциален принцип при крайна несигурност за наличието на универсална истина за реалността и за същността на собствената идентичност. Движена от моментни интереси, тя се оказва едно непрекъснато преминаване през множество роли като начин на самосъздаване и оцеляване. Тук импровизаторският хъс и комедийността в стил commedia dell’arte са заменени от естетски построен трагичен фарс.

С „Каквато ти ме искаш” Стефан Москов открива за българския театър тази пиеса на Луиджи Пирандело, специално преведена за постановката. Италианският Нобелов лауреат не е от често поставяните модерни класици у нас и от над четирийсетте си текста за театър той е познат най-вече с христоматийния „Шест лица си търсят автор”, с „Тази вечер импровизираме” и „Хенри IV”. „Каквато ти ме искаш” е от по-късните му пиеси – написана е през 1929 г., и по философия не се отклонява от основните теми в драматургията му. Обаче в нея той създава  един особено притегателен женски персонаж, написан специално за актрисата Марта Абба, източник на театралното му вдъхновение и прима в за кратко просъществувалия негов театър. Това е Непознатата, която присъства едва ли не като анонимен образ, с травмирано минало, за което нищо не се знае със сигурност, и с настояще, градено от различни роли в зависимост от това в чии ръце попадне. Тя живее под името Елма в дома на писателя Карл Салтер и неговата дъщеря Моп в обвития в следвоенна атмосфера Берлин някъде в края на 20-те. Неочаквано се появява някой си Боффи, който твърди, че Елма всъщност е Лучия и нейният смятан за починал съпруг иска тя да се върне при него. Елма, Лучия или най-вече неизвестно коя още, тръгва с него като „тяло без име, в очакване на някой да го вземе, да му даде душа”. Озовавайки се сред евентуалното си семейство и при евентуалния си съпруг Бруно Пиери, Непознатата се превръща в избягалата по време на войната Лучия и единствено ако докаже своята самоличност, съпругът й може да запази придобитото от семейството й наследство. Заплита се мрежа от интереси, в която всеки трябва да изиграе своята „перфектна игра”. Салтер не се отказва и се появява с Дементната, твърдейки, че тя е истинската Лучия и така поставя отново под съмнение идентичността на Непознатата. „Да бъдеш е каквато се измислиш”, казва тя на Бруно, „И аз съм се измислила като нея! И ти си ме измислил като нея! Дадох ти цялата себе си (…), за да се родя от твоите очи такава, каквато ти ме искаш!”. Тя се изтръгва от стремленията на всички към нея, избирайки себе си в една игра „на гратис”, заради самата игра.

Днес вече не е откритие идеята за идентичността като множествен изкуствен конструкт, като процес на непрекъсната „направа“ в пресечната точка между различни проекции, ролеви поведения и ситуации. Но в представлението „Каквато ти ме искаш” откритие са новите посока на работа и качество на естетиката на Стефан Москов, настаняването в неговия театър на идеята за игра в самата сърцевина на личността и фината артистичност и естетизъм, с които той и целият творчески екип я осъществяват сценично. Може би това е първият път, в който режисьорът сравнително стриктно следва предзададения авторов текст. Деликатните му намеси в него са колкото да разработи театрално някои драматургични несъвършенства в пиесата на Пирандело. Населена с общо 14 персонажи, в нея те повечето присъстват като статични или реторични фигури. Режисьорът предприема известни съкращения в обстоятелствеността на текста, ускорява неговите динамика и ритъм и придава специфична характерност на всеки от образите.

В сценичната версия на „Каквато ти ме искаш” на Стефан Москов се откриват различни елементи и подходи, които през годините са маркирали неговия театър, но този път са приложени по нов начин. Като например разказвателността, препратките към историята на изкуството и употребата на видео като средство за онагледяване хода на въображението и сблъскването на различни реалности.

Светът на „Каквато ти ме искаш” започва да се гради като съчиняван от нечие въображение. Глас зад сцена описва средата и въвежда персонажите, които се появяват зад тюлена черна завеса, служeща и като прожекционно платно. Духът на кабаретен Берлин в края на 20-те е асоцииран и артистично претворен в естетиката на черно-белите филми, в която е решена първа сцена в дома на Салтер (а дали не е той авторът на всичко това?). В нея всичко, дори видът на актьорите, е в монохромно сивкаво, а декорът (Чавдар Гюзелев), изрисуван сякаш от някой късен експресионист, размножава в дълбочинна перспектива пространството. Самият факт, че гледаме една измисляща се реалност, се подчертава и от това, че по екранното платно, през което сцената се изправя пред погледа, преминават характерните за черно-белите филми драскотини – дефекти на изображението. Те заприличват на моментни трепети и засечки на творящото съзнание и на самата реалност, която то създава. Сивкавата монохромност на образността подсилва внушението за неуловимост и неопределеност, която внася появата на Непознатата. Тази роля е първа среща на сцената между Снежина Петрова и режисьора Москов и дава интересен резултат. Актрисата с характерното й вариране между провлачен и забързан говор, сменящи се интонации и пластичност с артистична лекота създава флуиден образ на енигматичната Елма, както я наричат в дома на Салтер, сякаш тя е в непрекъснато движение, в непрекъснат процес и експеримент на самоизмисляне. Видеото размножава пластовете и перспективите, като прожектирано върху тюлената завеса, буквално наслагва върху протичащото действие образи на субективното възприятие на героинята. В него Салтер (Стоян Алексиев) и дъщеря му Моп (Илияна Коджабашева) са като маниакално нахъсани и вкопчени в нея. Подобно на стар експресионистичен филм на екрана се появяват лицата им, които трескаво й натякват какво да прави, как да се държи и т.н. Всичко допълнително се обърква с появата на Боффи. Никола Додов елегантно щрихира с тиков жест и меланхолично-иронично поведение този епизодичен образ. Той разкъсва Непознатата между имената Елма и Лучия, като самата тя вече не е сигурна на кое отговаря. Тя се превръща в обект на различни интереси, на желания от различни страни. Снежина Петрова извежда на преден план ореола на енигматичността на Непознатата, но и тежестта на една умора от играта на обслужване на привнесени идентичности при едно сякаш радикално непознаване на собствената.

Актрисата се видоизменя във втората част от представлението, в което отново въвежда гласа на разказвач. Той пренася зрителя няколко месеца по-късно, в Удиния, в дома на евентуалния съпруг на Непознатата като Лучия – Бруно (Цветан Алексиев). Цялата галерия образи от семейството й – лелята Лена (Жорета Николова), чичото Селезио (Марин Янев) и останалите, са портретирани във фарсово-гротесково поведение – онези жанрови форми, асоциирани с автоматизъм от някаква празнота, с липса на определено вътрешно съдържание. В него е прихванат трескавият маниер, по който всеки проектира своите представи и интереси спрямо Лучия. Снежина Петрова като Непознатата присъства тук като измито лице, бледо платно, чиято самоличност трябва да се гради и доказва. Стефан Москов отново размества пластовете на реалността, въвеждайки с глас зад сцена повяващия се из нищото Салтер с предполагаемата истинска Чия като „писателят, който готви обрат на действието”. По този начин напълно се релативизира възможността да си отговорим къде всъщност протича то. Не само „да бъдеш е каквато (какъвто) се измислиш”, но и истината и очертанията на това, което изглежда като „реалност” се оказват плод на въображението. Представлението завършва с един привнесен от режисьора епилог, в който Салтер, Непознатата и Моп се виждат за миг просто седнали сред сюрреалистичен декор, подобен картина на Магрит. В ремарките към текста е посочено, че образът на писателя може да е и самият Пирандело. Но търсенето на еднозначен отговор всъщност няма значение.

„Каквато ти ме искаш” на Стефан Москов стои в настоящия театрален афиш като рядко и бутиково естетско преживяване. Театралната сила на представлението би могла да се изведе в пестеливата на средства, но прецизна, ерудирана и артистична игра между пластовете на така неуловимата реалност – плод на нечия „фабрика на въображението”, на субективното съзнание и на това, което изглежда като действително случващо се. Трагичната нотка в обричащата на фарс несигурност в нея и в собствената идентичност прозвучава в умората от вечната игра, която изисква тази относителност.