Статии

“Влиянието на гама лъчите върху лунните невени” от Пол Зиндел; превод Аспарух Дончев; режисьор Марий Росен; сценограф Петя Боюкова; асистент сценограф Мирела Терзийска; композитор Константин Тимошенко; интерактивна инсталация Албена Баева; участват Ани Вълчанова, Ива Вълкова, Петя Денева, Нели Монеджикова, Искрен Петков и София Бобчева (глас)

Проект на Център за неформално образование и културна дейност – АЛОС с подкрепата на Министерство на културата; сезон 2014/15

Излязох от постановката на „Влиянието на гама-лъчите върху лунните невени“ от Пол Зиндел с ведро, дори радостно усещане и се питах – как така? Тексът е мрачен, клаустрофобичен и дори черният хумор в него не стига да олекоти усещането от кошмарите, с които е населен. Спектакълът се играе в нетеатралното пространство на една бивша пицария – почти буквално е реализирано мястото на действие, оповестено от автора във въвеждащата ремарка като „бивш зарзаватчийски магазин“. Запозната бях с изявления, в които режисьорът обявява намерението си да създаде „театър в реална среда“ и познавайки пиесата, очаквах натуралистично „потапяне“, което аз лично не предпочитам да изпитвам в театъра. Но за моя радост не стана така.

Изненадващ е самият подход – прави ужасното по-лесно поносимо, дава въздух, не е клаустрофобично. Тежкото, черното, смазващата принуда на бита и битието са  изведени извън познатото. Всичко е непрекъснато на ръба – тъкмо става непоносимо истинско и рязко се преобръща, зрителят е изхвърлен извън, отстранен е. Страданията, на които е станал свидетел, не го „хващат за гърлото“. Режисьорът Марий Росен е сменил гледната точка, оставя ни да се учудваме и да мислим, а не смазани да страдаме за това, на което сме станали свидетели. Съчетани са две стилистични посоки, които в историческото си възникване са противопоставени естетически. Натуралистични сцени въвличат във впечатление за достоверност, създават илюзия за реалност и заплашват да те впримчат в нея, но траекторията на театрално движение рязко се изкривява в сюрреалистична посока, ненадейно ирационални фигури отпращат към скритото зад видимостта, към нахлуващи фантастични представи, към подсъзнателния свят на съня, халюцинацията и кошмарните видения. Тези две стилистики се наслагват върху текст, изграден преднамерено върху мелодраматична история. Авторът Пол Зиндел сгъстява черното около героите си, затрупвайки ги с тежки, непреодолими обстоятелства, макар и черният хумор да дава специфична гледна точка към него. Майка, чието поведение гравитира от истерията към патологията, живее с двете си дъщери, една умираща старица, за която се грижи, за да издържа семейството си, и един заек – алегорично присъствие на невинно същество, което ще бъде ликвидирано на финала. По-голямата дъщеря е епилептичка с лабилна психика, по-малката може и да е предопределена за гениални открития във физиката, но за сега експериментира, изследвайки влиянието на ядрените лъчения върху развитието на невените.

Постановката на Марий Росен се самозарежда с една своеобразна лекота и намира въздействащо театрално решение непрестанно на ръба между ужасното като непосилна човешка трагедия, като несправедлива участ, спусната от съдбата без право на обжалване и нейния ексцентричен образ – игра, чрез която страшното изглежда възможно за опитомяване. Паметта услужливо се измъква между черните епизоди и безгрижно и дори лекомислено се развихря в опияняваща вакханалия. Зрителят е непрестанно изненадван от резки преобръщания, толкова драстични, че не му дават време да се опомни, нито да успее да се вживее и съчувства. Преходи от наблюдения върху старческата деменция, патологията на епилептичния припадък, постепенното натрупване на травмиращи преживявания, което отключва неконтролируема агресия към екзалтирано вживяване в играта, ексцентрично изскачане извън реалността чрез нахлуването на фантазни фигури и овеществени видения. Майката и голямата дъщеря са двете екстремни присъствия, непрестанно мятащи се между мъчителното изстрадване и опиянението от играта на ужас. Майката оцелява, приспособявайки се към ужасното, превръщайки се в негов мутант. Приемайки правилата на живот в него, тя деформира природата си по кривата линия на неговата логика. Черната гротеска на окачената на кука огромна фигура на умиращата старица е статична, тя самата е своеобразна инсталация, която можем да наречем ентропията на човешкия край, когато всичко се разпада. Фантазно жив е заекът, както в приказките (Искрен Петков, в костюм на заек), който подскача между жените и реагира по свой начин на макабрената радиация, която излъчва къщата. В тази търсена театрална еклектика се вписва още една фигура – този път нетеатрално автентична – не актриса играе малката дъщеря, а младата художничка Петя Денева. Този избор е много точно попадение, момичето наистина стои на сцената неподправено и излъчването му носи детската сериозност и неумелост на тийнейджър. Сцените на нейните монолози протичат с глас зад кадър. Тези места, според мен, са и проблематични точки в самата пиеса, тъй като там авторът въвежда в поетичен план метафората на своята идея – дава насока как да мислим за всичко случващо се. В постановката трогателното присъствие на момичето и поетичния план, в който е решено нейното послание (основната за извеждане на смисъла на пиесата тема) насочват зрителя към определено тълкувание, докато цялата останала материя на спектакъла има различна театралност и дава това познание неусетно. Това краткотрайно впечатление за сантиментално въвличане на зрителя в травматичното ежедневие на персонажите се компенсира с въздействащото преображение на финала, което дава изненадващ поглед към смъртта. Нейната поява е единствен изход, спасение, изцерениe. Тя осветява тъмната материя на кошмара като необратим край на непоносимото и добавя нова гледна точка към него. Животът е непрестанно нараняване, единствено смъртта може да донесе избавление. Смъртта нахлува в спектакъла като освобождение – празник, радостна игра. Във финалната сцена е красиво „приключването“ на своеобразната инсталация, в която е въведена старицата – свалена от куката, тя е преобразена от смъртта, озарена от щастие. Смъртта на заека е излизане извън игралното пространство – той вече гледа разиграващите се събития през витрината, от срещуположната на зрителя страна, събличайки заешкия костюм, освободено, тялото му се впуска в жизнерадостен танц.

Въздействието на този спектакъл режисьорът Марий Росен постига съвместо със сценографа Петя Боюкова, асистент сценографа Мирела Терзийска, интерактивната инсталация на Албена Баева, композитора Константин Тимошенко, чрез преплитането между реалност и фатазия до пълна неразличимост. Това е проведено чрез работата с всички актьори, с изключение на персонажа на малката сестра, Тили (Петя Денева), при която, както вече споменах, е търсено впечатление за автентичност. Бабата (Нели Монеджикова) и Заекът (Искрен Петков) са другата крайност на стилистично решение – те са сюрреалистичните фигури – енигматични, рисувайки безсловесно, чрез визуални знаци, жест и звук присъствието си. Различен е погледът към два от персонажите в пиесата – Майката и голямата сестра. Ани Вълчанова – Беатрис, майката, го развива като ексцентричен израз на по-дълбок психологически пласт на образа. Ива Вълкова – Рут, по-голямата сестра, рязко прескача между състояния на истерично вилнеене в ужаса и буйна, радостна игра с него. Тя не потъва, не изследва, не представя, а е самата тази злощастна, изопачена нелепост на експеримента с невените.

Театралното мислене и творчески размах в тази постановка на Марий Росен – фантазия, интелигентност, собствен поглед, усещане и образен свят правят, поне за мен, театъра по-привлекателен на фона на тенденцията на регистриране, буквалност, задоволяване с познатото, която като че ли все по-често присъства в нашия театър, а може да се каже и в голяма част от останалите изкуства, доколкото имам поглед върху тях.