Ромео Попилиев[1]
„О, щастливи дни!“ от Самюел Бекет, превод Антония Парчева
Режисьор Маргарита Младенова, сценография Никола Тороманов, композитор Христо Намлиев
Участват Светлана Янчева, Рашко Младенов
Театрална работилница „Сфумато“, премиера 25.11.2022
Късната поява у нас на т.нар. „абсурдистка драма“, и то чрез пиесата на един от нейните бащи, ирландеца Самюел Бекет (1906–1989) – интересно, тя се случва точно година преди смъртта на автора, през 1988, с постановката на Леон Даниел „В очакване на Годо“ в театър „Българска армия“ – през 90-те години води до едно продължаващо количествено и понякога качествено натрупване по сцените ни на текстове за театър от този тип. Няма да припомняме сега тягостните причини за това забавяне и неговите отчайващо дълбоки, всъщност до абсурдност идеологически корени, впити в сухата почва на предишния политически режим. Пиесата „О, щастливи дни!“ на Бекет, друг знаменит негов текст, също си създава от края на 80-те и през 90-те подобаваща сценична биография у нас. В нея се числят например постановките на Здравко Митков през 1991 г. в Народния театър и на Стоян Камбарев в Русенския театър през 1988 г., при това с участията на две забележителни български актриси: Славка Славова и Елена Стефанова.[2]
Застаряващи жена и мъж, през очите и думите на жената – в случая това са актьорите Светлана Янчева и Рашко Младенов – показват и разказват протичането на деня си: винаги почти по един и същи начин, ежедневен и незначителен, прикован до познатите им вещи, а жената, която в началото стои заровена до кръста в земята, после потъва до шията, а накрая – съвсем. Това е животът, разбира се; израстваме някак от утробата на майката (земя), в един момент изтъняваме, повяхваме, изсъхваме и се дръпваме обратно в нейното лоно. Така е било, така и ще бъде. „Човек е само тръстика – най-крехкото нещо в природата – но мислеща тръстика“, казва Блез Паскал. При Бекет човек също остава тръстика и най-крехкото нещо, но вече не мислеща, а само бъбреща тръстика. Тръстика, шумяща по инерция от вятъра и отшумяваща, а когато привърши шумът на думите, изчезва и техният носител. Думата е вече само шум, а не смисъл и мислещият човек е отшумял. За Паскал човекът е велик и нищожен едновременно, но този негов парадокс и амбивалентно напрежение, и гърч, сякаш го прави по-велик от всичко покрай него; вкоренен в ограничеността на раждането-смърт, но и издигащо, упорито огъващ и изопващ се до-някъде нагоре. При Бекет издигането е приключило и неговото моментно сияние някъде там, по-нагоре, отдавна е угаснало и остава само падането, провалът, потъването надолу. Ирландският драматург и писател има последователно песимистично схващане за човека и света. И можем да го разберем: преживял е двете световни военно-политически катастрофи, както и ред други, по-малки кризи; какво ново или по-друго е можело да се очаква? Възходът на абсурдистите е в кризисното време след Втората световна война, когато Бекет написва и значимите си творби, както и в усещането за ядрения апокалипсис всеки момент. Но като че ли същото е и сега? И едновременно с това човекът-тръстика, но не мислещият, а потребителят, консуматорът, ежедневно пропадащият и забравящ се в своя свят, се ражда именно по онова време – към края на 50-те и началото на 60-те години (поне на Запад, но и тайно, подмолно мечтан в близкия комунистически Изток). Не е ли същото и сега? „Връща ли се часовникът назад?” (Умберто Еко), или тиктака на едно място с различни звуци? Всъщност продължава да тиктака, без да се движи…
В спектакъла на Маргарита Младенова – и неговата поява стои някак съвсем закономерно тук и сега на сцената на „Сфумато“ – драматичното начало е усилено. Той съвсем не внушава усещането за бавно, забравящо, тихо, съжалително, но и смешновато потъване в земята (майка, разбира се). Дълбоко извътре – от актрисата и дори отдолу, от земята – клокочи един протест, но не изобщо срещу потъването в битието-към-смъртта, а протест, който се проектира от вътрешната борба и напрежение на потъването. Протест, но не срещу това, което става, ставало е и ще стане, а породен от самото това, което е. Как е то. В изпълнението на Светлана Янчева виждаме една леко трескава и нервна радост от съществуването; от това, което Е. Щастливият ден е този, който завършва и неговото щастие се състои в безболезненото изтичане на времето; така, както винаги. Същевременно обаче това протичане се подготвя амбициозно и упорито – както винаги, но сякаш за пръв път и тъкмо това усилва неговата абсурдност. Така се получава вътрешният сблъсък, пораждащ самата енергия, която захранва абсурдната машина на живота; сблъсък между протеста срещу същото и упованието в него. Това амбивалентно Е е причината за трагикомичната нервност и напрегнатост; това Е, което приковава тук, но и поддава неусетно надолу поради самата физичност на нещата и земното притегляне, и което лишава поначало от всякаква перспектива едно евентуално ЩЕ. То ще бъде както Е. (Е ЩЕ Е). Времето е все сега, макар и да мислим, че ни чака някакво утре, а разликата е в неусетното ни потъване. Времето е спряло, или все едно, повтаря се, но в пространството съществува незабележимото движение, защото веществото е обречено, така или иначе, на тихо разпадане.
В края на XIX век белгийският драматург и писател Морис Метерлинк пише едни кратки пиеси, които после наричат „драми на очакването“. В тях една невидима заплаха, асоциирана най-често със смъртта, дебне неподвижните, обхванати от чувството за неясен страх, но и примирение персонажи. Тази заплаха е винаги тук и сега, около тях и те не говорят за нея, но явно я усещат, или по-скоро пред-усещат. При Бекет тази заплаха, която отново най-лесно се асоциира с края и смъртта е също винаги тук и сега, наоколо, но тя подчертано вече е извършила своето; не пристига, а е пристигнала. Тя Е, Каквато Е, вече без никакъв мистичен трепет, който да излъчва. С нея са свикнали и затова страхът отсъства, няма никаква тиха паника или оглеждане, а животът се движи с безразлично-оптимистичния си ежедневен ритъм. И тъкмо затова е интересен този вътрешен, неосъзнат ропот, който се надига и леко клокочи в изпълнението на Светлана Янчева, една актриса, както добре знаем, с твърде широк изразителен формат и диапазон на средства: ропот, някак едновременно почти радостен и почти недоволен, но който е чудесно овладян и спрян тъкмо на своята граница. Люшкащ се и примиряващ се, но не примирен. Съпротива поради самата съпротива, а не за-нещо-си-там. Ако Бог при символистите е заместен от някакво неизвестно и неразбираемо, неведомо Мистично присъствие, от Тайната; при Бекет няма нито Бог, нито Тайна, а затова няма как да се яви и тайнството, което има за цел да прояви тайната. И все пак, бихме казали, те като че ли продължават да се търсят и съществуването им като липса и празнота е също надежда, макар и празна… Пистолетът на Уини също няма да гръмне, както се полага. Няма смисъл и от самоубийството, кого вече можеш да уплашиш или разгневиш с него…
Дупката на сцената, от лаконичната, но изразителна сценография на Никола Тороманов, в която е забодена Уини, „малката победителка“, през по-голямата част от спектакъла е наклонено-хоризонтална, а накрая се измества като вертикална и се вижда само лицето на Уини, и изглежда, че тя пътува – само евентуално – към бъдещето на своя портрет на стената, където един ден остават и всички (не)победители и (не)герои. Около нея често се чува, или явява с отделни части и знаци за себе си нейният спътник в живота Уили – Рашко Младенов, „малкият мъж на желанието“. Цял ще го видим мъчително „сглобен“, изпълзял в доста жалко състояние от своята дупка, в която човек остава винаги сам в пътя си към смъртта чак накрая, преди нея, защото човек цял живот е осъден да се явява само частично за другия.
Спектакълът „О, щастливи дни!“ на Маргарита Младенова върху този вече станал почти класически текст на Самюел Бекет се вписва по най-добър начин в творческите насоки и търсения на театър „Сфумато“, в които отношението към екзистенциалните въпроси, към битието и смъртта, към вярата и безверието, е винаги изнесено на преден план. В края на спектакъла Уини-Янчева произнася думите: „Беше един щастлив ден. Дотук“. И наистина, беше един щастлив ден за театъра! Разбира се, не само дотук.
[1] Проф. д. н. Ромео Попилиев е театровед и изследовател в Института за изследване на изкуствата. Изследователските му интереси са в областта на теорията и историята на театъра. Автор на монографии, студии и статии върху проблемите на драмата и театъра.
[2] За постановките на Бекет и останалите абсурдисти у нас виж книгата на Камелия Николова „Българският театър след 1989 и новата британска драма“, С., 2015, с. 318–331, както и книгата на Николай Йорданов „Театърът в България 1989–2015“, С., 2016, с. 79–92.
Comments are closed.