Статии

Петър Денчев[1]

Плакатът, както твърди Чавдар Мутафов през 1921 г., се осъществява най-ефективно само през сетивния сблъсък, той „получава сила като че ли през насилието върху ни – изпреварвайки бързината на погледа ни със светкавицата на своята саморазбираемост…“[2]. И със сигурност е имал основание да говори така в онези години, опитвайки се да си представим какво вълнение за сетивата на хората са представлявали разпръскването на радиовълните и тяхното пращящо електромагнитно трансформиране в звуци, срещата с живата музика благодарение на грамофона и невидимите радиовълни, сблъсъкът с движещата се фотография – киното, с магията на споделеното театрално представление и т.н. Мутафов посочва и още нещо, всъщност много важно – сетивният сблъсък е необходим, защото срещата се случва на улицата. Нещо, което никой, който се е докоснал до плаката, не пропуска.

Неслучайно изброявам класически, аналогови дейности, свързани с консумирането на информация и естетически послания, за да направим връзката с непосредствената ни реалност. Днес, в ерата на дигиталното, когато очите са преситени от образи, когато погледите са свикнали да се плъзгат по повърхността на различни знаци и символи, сякаш мястото на плаката все повече е изместено от видеото, от екрана, от самопродуциращите се социални медии, от променената йерархия на информацията, която се изсипва без редактор в единен поток, от който всеки може да си избере какво да види, какво да хареса, а най-често избира да вижда себе си, собствените си нагласи, т.е. вече познатите културни потребности като огледало на недостатъчното любопитство.

Магията на плаката, разкрачен между загадката и провокацията, между скандала и символа, между сцената и улицата, между рекламата и иконата, на пръв поглед изглежда сякаш днес не може да ни улови със силата, с която го е правила през цялото изминало столетие. Но само на пръв поглед, смея да твърдя. Така, с динамичните промени в медийната среда в общественото пространство се налагат и едни от най-повърхностните възгледи, че плакатът едва ли не е отживелица, която ще бъде изместена в бъдещето от новите технологии. Заедно с упадъка на визуалната култура в публичната среда у нас често пъти чуваме извинения как практиката на плакатите като визуални метафори е останала някъде назад във времето.

Нека не виним само дигиталната среда и информационното развитие, но да се обърнем и към недалечната история на българския театър, където сме свидетели на печалното отстъпление от класическата визуална комуникация на плаката като графично произведение и на афиша като информационен източник. Отказът от правилата на тази комуникация започва още през 90-те, когато първите освободени от работа в театрите са били плакатистите. Тази агония приключи, както пише А. Спасова в своята статия „Плакатът в България: парадокси и проекции“, със смъртта на Стефан Десподов, последния щатен автор на плакати в българския театър[3]. Едва ли има по-подходящ начин да потърсим отговорите на това дали страховете и опасенията ни са валидни, или по-скоро имаме основания за оптимизъм, от десетата изложба на Международното триенале на сценичния плакат в София.

Софийският форум, който през годините разширява обхвата си много отвъд сценичния плакат, но настоява за неизменната връзка с него, е развил през годините собствена публика, собствени международни контакти, авторитет, но и желанието да ни върне в най-добрите практики. Най-малкото наличието на такава мащабна инициатива ни посочва, че макар и трудно, има защо да се правят опити; съответно и основания за оптимизъм има.

Форумът на българското триенале според една от неговите основателки – Албена Спасова, се нарежда сред петте най-влиятелни събития в света на плаката въобще. То води своето начало от средата на 90-те години на миналия век, но има и своята не толкова кратка предистория от края на 70-те и цялото последно десетилетие на социализма – 80-те години. През 1978 г. в Димитровград се ражда биеналето на българския театрален плакат благодарение на сценографа Здравко Маринов и неговата съпруга Галина Генчева, завършила специалността „Плакат“ в Националната художествена академия, и двамата на работа в градския театър по разпределение. Тяхната инициатива успява да спечели благоволението на местната община и да просъществува до 1990 г. Димитровградската галерия до ден днешен пази най-големия фонд на театрални плакати в страната. Форумът за сценичен плакат в днешния си профил като триенале е създаден през 1994 г., но с първо издание през 1995 г. и неговите първооснователи са Божидар Икономов (1943–2016), Божидар Йонов и Албена Спасова.

Тазгодишното издание за първи път даде голямата награда на български автор – на художничката Люба Томова, а двата равностойни приза за всеки от разделите отидоха при Лекс Древински от Полша и Мишел Буве от Франция. Наградата „Асен Старейшински“ за млад автор до 35-годишна възраст бе дадена на босненския автор Милош Деспенич. Димитровградската община направи жест към форума, като даде специална награда на български автор – Наско Атанасов, с един от силните антивоенни плакати в експозицията. Съюзът на българските художници отличи художничката Капка Кънева, а фондация „88 – Камен Попов“ отличи дебюта на Георги Георгиев – Аршата, все още студент в Художествената академия в София.

Авторитетното международно жури в състав – Щефан Бунди от Швейцария, Гите Кат от Дания, Ришард Кайзер от Полша, Бата Кнежевич от Сърбия и от българска страна – Любен Генов, Божидар Йонов и Георги Янков, от своя страна също показва свои работи заедно със селекционното жури в галерия „Райко Алексиев“, придружени с лекции пред студентите и преподавателите в НХА. Така публиката можа да види и работите на оценяващите, да чуе техните размисли, да направи близки и далечни културни паралели с това как се развива плакатът на различни места по света. Далновидно е измислена и допълнителната експозиция в Квадрат 500 – „Право в десетката“, където са експонирани избрани плакати и дарения от колекцията на триеналето.

На 1 ноември 2022 г. в София, съвсем в настоящето, се състоя едновременно официалната церемония, на която бяха обявени наградите, и откриването на основната експозиция в Националния дворец на културата. Събитие, което позволява да се видят на едно място български и чуждестранни естетически езици, различни подходи и гледни точки. Само един бегъл поглед към програмата (а и към вече изброените локации) ни дава увереността не само, че кръглата годишнина значително разширява формата на традиционната изложба като утвърден европейски форум, разпознаваем извън границите на България. Но и че триеналето вече се е наложило като желан конкурсен формат за плакатисти от цял свят (Бразилия, Беларус, Иран, Китай, Полша, САЩ, Украйна, Турция и т.н.), които искат да получат отличие и признание, а заедно с това и като единственото по рода си (а поради това и ценно) изложение на местната културна сцена, ориентирано към тази специфична артистична дейност.

Десетото издание на триеналето и неговата експозиция, освен че отварят своите проекции и интуиции към социалната ситуация в България и света, се опитват да дадат така необходимия за времето политически ангажимент; особено място заемат автори и произведения, фокусирани върху актуалната ситуация (надяваме се отиваща си) на пандемията и войната в Украйна. Такива са работите на Наско Атанасов, Бабак Сафари, Дзядзя Джао Джънджу. Прави впечатление както в основната експозиция, така и в съпътстващите събития разбирането за плаката като граждански отговорно изкуство, за изкуство, разполагащо се в социалната среда. По този начин експозицията, а и форумът поставят един от най-важните въпроси, който се изправя пред визуалната комуникация днес: какво е мястото на плаката в една среда като българската, където липсва стратегия за фокусирано и професионално разпространение на културата, какво е мястото на плаката в една среда, която е силно комерсиализирана и рекламата (т.е. пазарът) отдавна е напуснала територията на естетическото за сметка на евтината изработка и популярните клишета. Как би трябвало да се мисли за плаката като произведение, което отразява социалното като територия на културното взаимодействие? Отговори на тези въпроси едва ли ще намерим, но можем да сме щастливи, че наблюдаваме движения за професионално разпространение на изкуството на плаката, както и за съхранение на документалната памет.

Безспорно да наблюдаваме плакатите, подредени в определена естетическа логика в изложбеното пространство, както можем да го направим в НДК, в галерия „Райко Алексиев“ и Квадрат 500, е извънредна привилегия, която обаче ни напомня и за още нещо, с което всъщност започнахме – най-доброто експозиционно пространство за плаката е улицата. В изложбеното пространство той всъщност е пришълец, дошъл за малко; сред осветлението на галерията той се чувства чужд, липсват калта, дъждът, прахът, слънцето и избелелите цветове на уличника. Улицата е неговата витална среда, това е мястото, където той се сблъсква със своите адресати. Затова и десетото издание находчиво е придружавано от няколко външни акции, реализирани в месеците преди официалното откриване на триеналето.

Първата такава акция, запозна публиката на фестивала „Аполония“ в Созопол с избрани експонати от колекцията на форума. Следващата находчива акция беше озаглавена „Алея на славата“, разположена на централния софийския площад „Славейков“ по случай 17 септември, празника на столицата. В края на септември още една кампания се опита да привлече общественото внимание върху проблемите на плаката и съвременността. На ъгъла на столичния булевард „Тодор Александров“ и улица „Опълченска“ бяха разположени 32 широкоформатни винила от серията „От А до Я“, репродуциращи плакати, специално създадени за всяка една от българските букви, експонирани върху оградата на Центъра за източни езици и култури.

Какви изводи можем да направим от съпоставката на улицата и изложбената зала при толкова богата програма, за съжаление толкова малко посетена от театрали. Във времето на агресивната реклама плакатът, особено театралният, този, който носи ударно метафорично послание и дава ключ към разбирането на произведението, а не се стреми на всяка цена да привлече така познатия комерсиален поглед, е маргинализиран. Този плакат се чувства много по-добре в изложбената зала, където се родее с другите свои образни езици, а в компрометираното публично пространството той по-скоро е нежелан.

И съвсем естествено се питаме възможно ли е сценичният плакат да бъде върнат в театъра, там, където е мястото му и той да бъде разделен от информационната си функция – в сдвояването на афиш и плакат в едно произведение. Едва ли можем да пророкуваме, но пък със сигурност знаем, че всяка ситуация е временна. Знаем това и от лош, и от добър опит. Ако погледнем в ретроспекция, бихме се запитали, загубена ли е тази енергия? Със сигурност – не, поне докато има форуми като Международното триенале на сценичния плакат.

ИЗ КАТАЛОЗИТЕ НА МЕЖДУНАРОДНОТО ТРИЕНАЛЕ НА СЦЕНИЧНИЯ ПЛАКАТ

 Гущер върху развалините на театъра

Не би трябвало да се занимаваме с това къде живее, с какво се храни и как се размножава театралният плакат, а да го приветстваме винаги щом се появи около нас.

Защото посред натрапчивото, безогледно и масово афиширане на политици, на презервативи (за безопасен секс) и на дамски превръзки, театралният плакат идва при нас да ни напомни нещо изключително важно. Той е като гущера, изпълзял върху развалините на театъра, за да ни напомни, че сред тези развалини все още има живот. Развалините са естествената среда на гущера. Те са неговата жизнена среда.

1995, Йордан Радичков

Плакатът е безпризорното дете на изкуствата, Пилигрим.
За него няма стряха, няма дом.
Ден и нощ, в студ и пек той е на улицата, по площадите, в подлезите,
по гарите опърпан от ветровете, мокрен от дъждовете.
Пресреща ни на ъглите, навира ни се в очите, плези ни се, хили се, плаче, крещи,
вика ни: Хора, елате! Не забравяйте, че изкуството ви прави човеци!

1998, Стефан Цанев

Плакатът е, който ни съобщава за събитието – било то театрална премиера, филм, изложба или друго някакво събитие.

Нещо повече – събитие може да няма, но плакат винаги има.

Понякога плакатът се превръща в събитие, а събитието – в плакат.

Виждате ролята на плаката – огромна.

Често човек си остава само с плаката, така и невидял събитието.

И тогава именно плакатът е този, който трябва да внуши поне част от богатството на събитието, от неговата идея, от неговото лице, та да знае човекът какво е изгубил. Или спечелил.

Така че, смятам, ще се съгласите с мене, че плакатът е много по-важен от събитието, за което съществува.

Събитието отминава, но плакатът остава.

2001, Станислав Стратиев

Големият билет

Сред всичко, което вика в един град, сред всичко, което иска внимание, плакатът има свой особен глас. Той не вика за себе си. По-скоро като Йоан Кръстител вика за онзи, който има да идва след него. За театралното представление.

Плакатът е конят пред файтона на представлението. Ако аз съм хубав, казва конят, то да знаете колко по-хубав е файтонът, който тегля подире си.

Неговата суета не е негова суета. Тя е хубавата суета на цял един театър, на театъра като цяло. Светлата суета на изкуството.

Улицата е неговата галерия. Плакатът е Пепеляшката на изкуството. Но Пепеляшка с предчувствие за чудо.

Плакатът е грозното пате на изкуството, в което спи лебед.

Цялата тази галерия от несъбираеми образи – кон, грозно пате, Йоан Кръстител и Пепеляшка, може да бъде събрана само във фантазията, светла и шантава, на един плакат.

Плакатът най-сетне е един голям билет за театъра в главата ни.

Приятно гледане.

2010, Георги Господинов

[1] Гл. ас. д-р Петър Денчев е театрален режисьор и писател. Работи като научен сътрудник в Института за изследване на изкуствата, хоноруван преподавател по режисура в НХА.

[2] Чавдар Мутафов. Плакатът. – Златорог, № 3, 1921.

[3] Спасова, Албена. Плакатът в България: парадокси и проекции. – АРТизанин, № 22–23, 2019.