Статии

Камелия Николова[1]

„Орфей“, авторски спектакъл на Йерней Лоренци

Режисьор Йерней Лоренци, драматург Матиц Старина, сценография Бранко Хойник, костюми Белинда Радулович, музика Бранко Рожман, хореография Грегор Лущек, превод Людмил Димитров

Участват: Деян Донков, Василена Виченцо, Владимир Пенев, Валентин Ганев, Александра Василева, Биляна Петринска, Гергана Змийчарова, Дарин Ангелов, Димитър Николов, Ева Данаилова, Радена Вълканова, Жорета Николова, Ненчо Костов, Стелиан Радев

Народен театър „Иван Вазов“, Голяма сцена, премиера 11 и 12 октомври 2022 г.

Спектакълът „Орфей“ на Йерней Лоренци в Народния театър безспорно се открои като най-значимото събитие на българската сцена през настоящия сезон. Гостуването на известния словенски режисьор, наложил се през последните години сред големите имена в днешния европейски театър, е убедително продължение на отдавна очакваната от критиката и публиката и отскоро провеждана от ръководството на националната трупа художествена политика за привличане на водещи европейски и световни режисьори и актьори в създаването на представленията ѝ. След поканата към Робърт Уилсън през 2021 г. и първата среща на собствена сцена на българските зрители с емблемата на постмодерната театрална естетика в постановката му „Бурята“[2] по Шекспир те вече имат възможност да гледат в афиша на Народния театър и спектакли на други утвърдени чужди имена като Лоренци и Тимофей Кулябин, чиято „Нора“ по Ибсен последва премиерата на „Орфей“.

В „Орфей“ Йерней Лоренци продължава своето дългогодишно изследване чрез средствата на театъра на темата за смъртта. Фокусирането му върху тази тема започва още с дипломния му спектакъл „Антигона“ по Софокъл (1996, Академия за театър, кино и телевизия, Любляна) и през следващите три десетилетия на стремителната му кариера се превръща в почти неизменен обект на неговата режисьорска работа. В повечето от своите над шейсет спектакъла, създадени до днес, той я разглежда от различни страни и в различни ракурси, като максимално задълбоченото ѝ тълкуване и въздействащо сценично изразяване постига в знаменитата си продукция „Илиада“ (2015), която с един замах го нарежда сред водещите европейски режисьори. Показването на представлението през 2016 г. в програмата на Международния театрален фестивал „Варненско лято“ и на „Световен театър в София“ превърна Лоренци в любимец и на българската публика. През 2017 г. за „Илиада“ му е присъдена и Европейската театрална награда.

Емблематичен образ в „Орфей“ е „ахилесовата пета“[3], т.е. съдбовното слабо  място на човешкото същество – неговата смъртност. Този образ е директно посочен и експониран на сцената от режисьора два пъти в спектакъла. Първия път е в началото, когато актьорът Дарин Ангелов, поел ролята на Ахил, завършва демонстрацията на неговите невъобразими подвизи, безстрашие и неумолимост, отнели живота на седемдесет и двама противници[4] в боевете при обсадата на Троя по време на Троянската война, показва крака на героя, в чиято пета[5] е забито копие. Това веднага припомня смъртта на Ахил от отровната стрела на Парис, насочвана от Аполон. Другият образ е в кулминационната точка на представлението – в разгара на сватбата на Орфей (Деян Донков) и Евридика (Василена Виченцо), когато радостната булка в екстаза на буен танц е ухапана по петата от отровна змия и в мига на върховното си земно щастие намира и смъртта си. Докато сразеният от неочакваната загуба на любимата си Орфей прегръща отчаяно безжизненото ѝ тяло, на екрана зад актьорите в едър план е прожектирана петата на Евридика с червения белег от ухапването върху нея. Тези два образа задават основната смислова линия на спектакъла и ключа към неговото тълкуване.

Всъщност „Орфей“ е едно много актуално представление, едно представление, рефлектиращо едновременно с невротична болезненост и философска печал на  настоящата драматична ситуация в Европа, където вече почти цяла година на част от територията ѝ се води опустошителна война, в която умират хиляди хора и се превръщат в руини десетки градове. Със спектакъла си Йерней Лоренци впечатляващо лаконично формулира и търси отговор на гневното недоумение и отчайващия въпрос, измъчващи всеки от нас днес: защо когато на човека поначало е отреден толкова кратък живот в травматично очакване на смъртта, той прави войни, взривяващи и без това крехкия му земен свят?!

За да отговори на този въпрос, Йерней Лоренци избира да разкаже или по-точно, да припомни, да цитира две архетипни истории – едната за първата европейска война,  Троянската (12. в. пр. Хр.), донесла смъртта на стотици мъже, и втората – за отделната ненадейна смърт, прекъснала живота на Евридика и обрекла древния певец Орфей на самота и мъчително търсене на изгубената любима. След полагането на сцената пред очите на зрителите на тези два вечни разказа за смъртта като предизвикана колективна катастрофа и като трагично делнично събитие в пътя на човешкото същество режисьорът се заема да покаже как те се повтарят и преживяват от хората днес.

През последните петнадесет години, след появата на спектакъла му „Орестия“ на Есхил (2009, Словенски национален театър) и особено след „Буря“ на Островски (2011, Градски театър, Любляна) и „Бесният локомотив“ по Станислав Виткевич (2012, Словенски национален театър), Йерней Лоренци отчетливо заявява своята театрална естетика. Ненапразно това са и първите заглавия, които му отварят пътя към европейската сцена[6].

Определящата характеристика на необичайния, ярък и въздействащ театър на Лоренци е специфичната му перформативност. Неговите много различни, неочаквани и всеки път изненадващи представления са далече от традиционната постановка, изградена върху повече или по-малко находчива интерпретация на драматичен текст. Въпреки че почти винаги са създадени върху големи класически и съвременни произведения (или върху авторски колажи по митологични и класически текстове), режисьорът по-скоро ги превръща в едно интензивно енергийно пространство, в което актьорите присъстват непосредствено с личния си житейски опит и човешката си неповторимост, и в което зрителите постепенно и неудържимо са въвлечени. Софийският му спектакъл „Орфей“ е нова, оригинална проява на тази негова утвърдена и ясно отличаваща го театрална естетика. След като представлението започва с ритмично-безстрастния (повтарян безброй пъти през вековете) и винаги ужасяващ разказ на древния Разказвач (в запомнящото се сценично присъствие на Владимир Пенев) за Троянската война, то някак съвсем естествено продължава с личните разкази на самите актьори за техните собствени сватби, копнежи и загуби на близки хора или пък с медицински описания на смъртта и припомняне на мита за трагичната история на Орфей и Евридика и на различни нейни интерпретации.

Оригинална проява в „Орфей“ намира и другият емблематичен белег на театъра на Йерней Лоренци – неговият необикновен интерес към музиката и ритъма и изобретателната работа с тях, което създава силната физическа екстатичност на постановките му. За Лоренци музиката и ритъмът не са просто важен и равнопоставен елемент на представлението, те са самата му вътрешна структура, самата му същност. В „Орфей“ режисьорът отново работи със своя постоянен композитор Бранко Рожман, с когото изграждат изключително въздействаща музикално-ритмична среда на спектакъла. Неин център е тихата, неземно ефирна и печална песен „Дихание на статуите … безмълвие на образите … О, ти, език, където са приключили езиците“ по стихотворението на Рилке „На музиката“. За първи път я запява Биляна Петринска (актрисата показва впечатляващо музикално присъствие в целия спектакъл), към нея се приобщава Деян Донков и след него я подемат всички на сцената. Този музикален мотив се повтаря няколко пъти в хода на представлението, като се превръща в негова организираща рамка и специфична основа. Той е като полъх от отвъдното, като периодично напомняне за краткостта на човешкия живот и необходимостта да го пазим и ценим.

Когато влиза в залата преди началото на представлението, зрителят вижда актьорите от трупата на Народния театър в официално облекло – мъжете в черни костюми и фракове, жените във вечерни дълги рокли в различни цветове – застанали в полукръг на сцената (традиционният мизансцен на Лоренци, използван от него в много от спектаклите му и представляващ реплика на древногръцкия хор). От двете им страни са разположени два музикални инструмента – отдясно е неизменното пиано, без което почти няма спектакъл на словенския режисьор, а отляво, в ръцете на Валентин Ганев е изправен контрабас. Пианото е обичайният самоцитат на Лоренци, докато контрабасът е цитат от продукцията на Народния театър – Валентин Ганев и неговият контрабас от постановката „Контрабасът“ на Патрик Зюскинд, която се играе вече 22 години[7], са се превърнали в устойчив образ от репертоара на трупата. Зад актьорите вляво има екран, а пред него, почти на авансцената – дървена платформа с дължината на човешки ръст.

Спектакълът започва с акорди на пианото, излизащи изпод пръстите на Василена Виченцо, която след минути ще поеме образа на Евридика, и със споменатия разказ за обсадата на Троя и съдбовния „гняв на Ахила“, погубил десетки прославени воини, на Владимир Пенев като пътуващия през времето Разказвач. Днес, в представлението на Лоренци и трупата на Народния театър, този разказ вече е сведен само до изброяването на известни и неизвестни герои, намерили смъртта си в праисторическата битка. Владимир Пенев  равно и методично чете имената им от куп листчета, които пуска на подиума и те все по-плътно го покриват. На екрана вляво се появява думата „Война“ и след нея дълго се изписват произнасяните имена (Хектор, Агамемнон, Патрокъл …). Успоредно с прочита на безкрайния списък на дървената платформа на авансцената ляга един от актьорите, а друг го „завързва“ за нея с обикновена лепенка, поставя на гърдите му голям къс отрязано червено месо и поемайки ролята на Ахил (прецизно и въздействащо изпълнение на Дарин Ангелов), започва да забива в тази кървяща плът стрела след стрела за всяко произнесено име. Накрая е изкарана голяма месомелачка, в която се поставят нови и нови парчета месо и тя ги изсипва на подиума под формата на кървава лава, а хорът на актьорите тихо припява  „ … и земята се обля в кръв“.

Цялата описана дотук първа част на представлението, въвеждаща разказа за Троянската война като първата изобретена от човека „машина“ за смърт на хиляди хора, е отчетливо посочен от режисьора цитат на спектакъла му „Илиада“, в който той дълбоко и детайлно изследва тази тема. Търсейки причините и механизмите за  (изобретяването на) войната, Лоренци ги открива дълбоко скрити в природата на човека и изграденото от него общество. Изначалната, същностната причина за войната е страхът от изместването, безславието, заличаването – страхът от смъртта. Желаейки да отдалечи смъртта, човекът ирационално я търси, предизвиква я с обречено безразсъдство, стреми се към нея с еротичен копнеж. Войната е крайната обсебваща проява на човешкия нагон към смъртта. В „Орфей“ Лоренци и актьорите на Народния театър с впечатляващо проникновение и лаконичност споделят със зрителите тази драматична истина.

Втората част на спектакъла  започва с изписването на екрана на думата „Сватба“, скоро последвана от заглавието на третата част – „Смърт“. Тези две части, както беше споменато, са фокусирани върху темата за смъртта като драматично неизбежно събитие в обичайния живот на отделното човешкото същество. Те са центърът на представлението и са непосредствено, буквално предоставени от режисьора на участващите в него актьори. В тези две части Йерней Лоренци намира находчиво продължение на принципа на разказа от митологичните предания (за смъртоносните битки при Троя и за трагедията на Орфей и Евридика) в нашето днешно време чрез разказването на лични истории от изпълнителите. Древният, препредаван през вековете разказ за ужаса и влечението на човека към смъртта продължава в следващи разкази на следващите поколения, които отново и отново го повтарят и преживяват. След този естествено настъпващ финал Лоренци обаче поставя и един епилог, обявен на екрана под заглавие „Евридика“. В него чрез припомнянето на различни интерпретации на мита и на образа на Евридика режисьорът задава (и не се бои да остави отворен) измъчвалия много умове въпрос: Какво е Евридика, какво символизира тя, каква е загадката, скрита в съдбовния последен поглед на Орфей към нея в мига преди да я изведе от подземното царство, с който я губи завинаги? Безспорно основополагащо питане, в чието формулиране и изследване на сцената особено силно се открояват с въздействащото си присъствие Деян Донков, Жорета Николова, Биляна Петринска и Валентин Ганев. Но като цяло този завършващ епизод се оказва твърде протяжен и спектакълът би спечелил от неговото сгъстяване и кондензиране.

За „Орфей“ на Йерней Лоренци може да се пише още много. Онова, което обаче непременно трябва да се каже след всичко коментирано дотук, е, че този спектакъл на големия словенски режисьор на българската сцена не само се нарежда сред неговите най-значими продукции, но е и истинско творческо откровение за актьорите на Народния театър и разтърсващо преживяване за софийската публика.

[1] Проф. д. н. Камелия Николова е театровед, театрален изследовател в Института за изследване на изкуствата – Българска академия на науките, професор по история на европейския театър в НАТФИЗ и гост преподавател в НХА, НБУ и чужди университети. Автор на 11 книги и на студии и статии в областта на театъра, драмата и театралната рецепция.

[2] Виж: Николова, Камелия. „Бурята“ на  Робърт Уилсън в Народния театър, или демоните на властта в съня на Просперо. – Homo Ludens, бр. 25, 2022, с. 89–95.

[3] Ахилесова пета – уязвимо, слабо място (понеже Ахил бил уязвим само в едната си пета) – Български тълковен речник – https://www.t-rechnik.info/words/index/Ахил

[4] Според римския писател митограф Хигин (II в.).

[5] Ахил е син на смъртния Пелей и богинята Тетида. Пророк предсказва на братята Агамемнон и Менелай, че биха могли да превземат непристъпната Троя само ако в армията им участва и Ахил. Божествената му майка, която знаела какво е отредила съдбата за сина ѝ, се опитва да го превърне в безсмъртен още когато е дете, като го потапя в реката Стикс – една от петте реки в подземното царство на Хадес, която дарявала с безсмъртие. Тя обаче, докато го потапяла, го държала за петата на единия му крак и това останало неговото уязвимо място. В обсадата при Троя, след като с невъзможни за смъртен човек безстрашие и сила Ахил убива 72-ма воини, той умира, пронизан точно в уязвимата пета от отровна стрела на Парис, насочвана от самия Аполон.

[6] „Буря“ и „Бесният локомотив“ са и първите спектакли на Йерней Лоренци, които гостуват в България. Те са показани в основната програма на Международния театрален фестивал „Варненско лято“ и на „Световен театър в София“ съответно през 2013 и 2014 г.

[7] Премиерата на „Контрабасът“ от Патрик Зюскинд, моноспектакъл на Валентин Ганев, режисьор Пламен Марков, е на 10.01.2001 г. на сцена „Апостол Карамитев“.