Статии

Алмада, Португалия кара душата ми да грее… не само защото първата част от името на града alma на португалски означава именно „душа“. През месец юли там вече 39 години се състои чудесен театрален фестивал – Festival de Almada – културно събитие с национално значение, придобило през годините и вдъхновяващ международен облик. Организираният от театралната компания Companhia de teatro de Almada културен форум е най-големият в Португалия в областта на театъра. Въодушевяващ, оживен със зрители от различни поколения, винаги провокиращ социална ангажираност. Обзелото ни безпокойство през XXI век – жестока война в Украйна, Ковид, безспирен поток от бежанци, икономически мигранти, нетолерантност, световна екологична криза на планетата Земя, неминуемо са решаващи и за програмата на 39-ото му издание. Мислещите и социално активни творци от Театрална компания – Алмада, която управлява Общински театър „Жоаким Бенит“, осмислят и изживяват с всички нас проблемите на днешния свят. И всъщност публиката им не е само мълчалив наблюдател на театрални спектакли. Португалците са научени да присъстват истински в обществото, да са свободни граждани с позиция, да гледат на театъра като на умален модел на действителността. Те не се притесняват да гледат театрални спектакли на сериозни теми. Даже са активни участници в организираните дискусии с творците от спектаклите, гостуващи на фестивала. А и са поели отговорността всяка година да гласуват и избират трите най-добри спектакъла на фестивала. Или както обобщава още преди години театралният режисьор Жоаким Бенит, основател и директор на Общински театър – Алмадa и на създадения именно от него фест до смъртта му през декември 2012: „Вярваме, че правенето на театър провокира осъзнатост за света, в който живеем, започвайки с нашия свят. Гледането и обсъждането на театрални спектакли ни прави по-добри граждани, протагонисти на собствената ни история“. Тази нагласа поддържа заедността и жаждата за изкуство  на театралните зрители в Алмада. Като някои от  тях посещават фестивала от самото му създаване през 1984 г., а началото му е с представления на актьорите на театъра, подготвяни с училищни театрални групи, разясни ми Рикардо Франсишко, директор на фестивала и на театъра от 2013 г. насам. „Фестивалът съществува заради общността и всъщност публиката възприема този театър като неин собствен“, допълва той. Което не е изненада, имайки предвид, че Жоаким Бенит създава и Асоциация на зрителите, и то още през 70-те години на ХХ век, когато ръководената от него театрална компания се намира в Лисабон. Ентусиазирани зрители го следват навсякъде – през 1988 г. открива и първия общински театър в Алмада, а през  2005 г. най-сетне е завършен и проектът за новия театър на града с прекрасната му синя сграда Teatro Azul („Синият театър“). Въодушевлението на зрителите е толкова голямо, че театралният фестивал продължава да се състои дори и по време на пандемията от Ковид-19 през годините 2020 и 2021.

Тази активна публика реши също така, че най-много харесва португалския спектакъл „Аз съм собствената си жена“ и той получи най-много зрителски гласове на форума през 2022 г., въпреки че преди това беше предизвикал недоволство сред хора в социалните мрежи, настояващи, че само транссексуален актьор трябва да играе основаната роля на травестит в представлението, което е безсмислица, разбира се, изтъкнаха и от Общински театър „Жоаким Бенит“. Тази тема отдавна не е табу в Португалия, а и най-вече – персонажът е представен по изключително човечен и честен начин. „Аз съм собствената си жена“ от известния американски драматург Дъг Райт, спечелила награда „Пулицър“ за драматургия през 2004 г., е сред впечатлилите ме пиеси/ спектакли на фестивала. Авторът ни споделя истинската история на Шарлота фон Малсдорф, родена в мъжко тяло, но определяща се като транссексуална жена. Базиран на разговорите му с нея, както и на автобиографията на Шарлота от 1992 г., текстът ни разкрива как тя успява да оцелее в два потиснически режима – нацисткия и впоследствие комунистическия в Източна Германия (ГДР), и винаги е имала куража да бъде себе си, въпреки че е живяла открито като травестит още от 40-те години на XX век. И дава началото на ЛГБТ движението и борбата за равноправие на тази общност там. Създава и музей в Берлин-Малсдорф, в който се съхранява колекцията ѝ от ежедневни предмети, останали от различни периоди – Ваймарската република, Третия райх, ГДР и обединената ФРГ. Така виждаме Шарлота и в спектакъла на Експерименталния театър в Кашкайш – една от най-старите независими компании в Португалия, създадена през 1965 г., и то в постановката на Карлос Авилез, най-възрастния режисьор в португалския театър, работещ и днес, изиграна по време на фестивала в Театър-студио „Антонио Асунсао“ в Алмада. Облечена в семпла черна рокля и с класическа перлена огърлица, Шарлота (в ролята португалският актьор Марко д’Алмейда, играещ 35 персонажа в спектакъла, включително и самия автор на пиесата), ни посреща, заобиколена от всевъзможни вещи, запълва цялото пространство с тях, казвайки, че е важно да се съхраняват, за да се „запечата“ историята. До 20-те години на ХХ век Берлин е известен като „хомосексуален рай“, който процъфтява преди Втората световна война, но после нацизмът унищожава из основи не само толерантността към определена група хора – изцяло изпепелява ценностите „човещина“ и „свобода“. А и в пиесата на Райт чета: „… Берлин беше разрушен… идваха руски самолети с бомбите… и беше много опасно… нямаше шанс за спасение“. Този социално важен контекст в „Аз съм собствената си жена“ веднага ни заговаря и за нашата действителност, за жалост. А през 2022 г. се навършиха 20 години от написването на пиесата и 30 години от срещите на живо на Дъг Райт с Шарлота, но явно човечеството не се учи от грешките си. Или както ми споделя актьорът Марко д’Алмейда: „За първи път играхме спектакъла на 11 февруари 2022, а на 24 февруари Русия нападна Украйна и от този момент нататък текстът придоби огромно значение. И всеки път като кажа „руските бомби …“ и т.н., виждам как реагира публиката… Всички сме наясно, че пиесата е за нещо, което става и сега…“. И наистина – неслучайно в текста един персонаж директно пита и публиката: „Нищо ли не научихме от ХХ век?“… и отговорът е категоричен, констатира Марко д’Алмейда: „Нищо не сме научили… Затова и решихме да направим тази пиеса – нацистки настроените сили се завръщат в Европа, те са срещу емигрантите, срещу хомосексуалистите, а от историята знаем накъде води това. Португалия измина дълъг път, но трябва да продължим да напомняме с подобни пиеси – и то на идващите след нас по-млади поколения, че всички сме част от обществото и имаме едни и същи права, никой няма право да ти казва кого да обичаш. Важно е да се помни и напомня какви жестокости са правени само защото си различен. От значение е и това, че публиката ни се свързва емоционално със спектакъла – ясно е, че става дума за мъж, обличащ се като жена, ситуацията обаче става универсална днес и хората се идентифицират с нея, отнася се за всяко човешко същество“.

На ръба на „скалата“, наречена живот се намират и човеците от чудесния спектакъл на френско-каталонската компaния Baro d’Evel – „Клиф“[1] на артистите Камил Декурти и Блай Матеу Триас, който е част от фестивала и беше представен в Културния център – Белейн в Лисабон. Той е създаден с подкрепата на фестивала GREC в Барселона, където е и премиерата му (28 юли 2019), а репетиции са имали и в Националния театър в Тулуза с директор българския режисьор Галин Стоев, основна опора при създаването на спектакъла, както ми казаха от екипа. Масивният черен декор, като скална стена, неравна, уж стабилна, а мистериозно ронеща се, неприветлива, поставя на изпитание персонажите, грубо ги „изплюва“, после сякаш ги поглъща, но и сценично ги приютява. Те се катерят по нея, висят на нея, появяват се и изчезват отново във взаимодействие с тази само на пръв поглед изглеждаща статична сценография. Тя обаче е жива, дишаща заедно с осемте жени и мъже на сцената – жива драматургия е сама по себе си (Люк Кастел). И се питам – ще се преборят ли човеците с усещането за всеобщо разпадане в новия век, ще постигнат ли единение, радост в душите…? На тези ми въпроси отговарят изкусно летящи по вертикала и хоризонтала тела, оживени и изпълнени със смисъл и чрез многопластовата драматургия на Барбара Метай-Шантание (словесност на френски-английски-испански, дори и фино чувство за хумор, но преобладаващ жив диалог между телата). Артистите обитават черно-бяла вселена, в която смесват разнородни езици, неусетно оцветяващи света ни и света им – танц, акробатика, циркова спонтанност на ръба на автентичността, свирене/пеене на живо, рисуване в реално време, прелитащи в точните смислово-поетични моменти гълъби и общуване по човешки с разкошен бял кон. Тази спонтанност на много нива уплътнява разказа, поражда и въодушевление, сплотява артистите/човеците, а в миговете с присъствие на животните, се очовечават, истински… Усещането е като шанс за оцеляване… създаване наново на един изпълнен с човещина свят… може би…

Смислово важен е и „Едип“ на германския режисьор Томас Остермайер (театър „Шаубюне“). В него се преразглежда митът за Едип цар, но вместо пиесата на Софокъл се използва специално написан текст на германската драматуржка Мая Заде. Тя заема част от познатия сюжет – Едип случайно убива баща си, спи с майка си и е напът да се ожени за нея – но всичко това е надградено чрез болезнено съвременни и характерни за нашия XXI век проблеми. Остермайер заявява, че не вярва в концепцията за съдбата, затова и в неговия „Едип“, изписан с малки букви („ödipus“), няма богове, които да нареждат или да спасяват човеците. Те са оставени сами на себе си, в изпитания, тревоги, в признати или непризнавани вини, в стремежа към справедливост или точно обратното. Действието се развива в днешна Гърция, където семейство немски индустриалци прекарва ваканцията си. Химическата им компания е причинила екологична катастрофа, замърсено е езеро, което води до проблеми с дишането – задух, кашлица – при деца от малко село. Волфганг, бившият съпруг на Кристина (Каролин Петерс), е починал в катастрофа преди няколко години, тя наследява могъщата му компания, впоследствие се появява младият Михаел (Ренато Шух), назначен е във фирмата, влюбват се, а сега по-възрастната от него Кристина е бременна с първото им дете. Двамата напомнят за Йокаста и Едип от античния мит. Същото важи и за безчувствения ѝ, меркантилен брат Роберт на актьора Кристиан Чирнер (Креон), интересуващ се единствено, дори и чрез измама, да запази репутацията на компанията, т.е. личното си благо. В един момент се появява и Тереза ​​на Изабел Редфърн (явно Тирезий), приятелката на Кристина, която преди години е оставила пред болница бебето ѝ, родено след изнасилване от собствения ѝ съпруг. Роберт пък постоянно се кара с Михаел, който настоява да разбере какво е станало и да разкрие истината за еко-бедствието пред света, но се случва така, че той самият е убил… От пиесата постепенно става ясно, че именно Михаел, в миг на самозащита, е причинил катастрофата, довела до избутване на арогантния и агресивен бивш съпруг на Кристина от пътя, карал тогава камион, превозващ токсични химикали, причинили експлозия, замърсяване на езерото, отровни изпарения и смъртта му. И ето че чумата, опустошила Тива в древния мит, в пиесата/спектакъла на Заде/Остермайер няма как да остане в категорията „единичен случай с катастрофа на пътя“. Винаги социално ангажираният с проблемите на света режисьор, залагащ на естетиката на „новия реализъм“ в работата си, уголемява случилото се до проблем от световно значение – опазването на околната среда. И въобще до наболелия в последните години въпрос за бъдещето на природата на нашата Земя, за причиняваната от цялото човечество екологична криза. От изключителна важност е хората да се осъзнаят, да поемат отговорност за делата си, независимо дали случайно или не някой/някои са довели до катастрофа света. На екран отстрани на сцената, чисто по брехтовски, се появяват видеоизображения на различни екологични катастрофи от последните години: наводнения, експлозии, замърсявания от различен произход и др. Вижда се и как хора с бели скафандри и шлемове, напомнящи  тези от периода на Ковид-19, обхождат заразена територия, което е хем част от разказа, допълващ причиненото замърсяване в пиесата, хем е и метафора, напомняне за това, че хората по света все по-често са под заплаха, и то заради собствените си грешки и безхаберие. Първоначално стоящата на кухненската маса в спектакъла малка статуетка на Сфинкс ми напомня за същото – отговорът на загадката му и сега е „човекът“, в него с тревога се взира и режисьорът, но човеците изглеждат непоправими. Преобладаващото отношение е пресметливо, сурово, без грижа за нуждаещите се и без желание за поемане на каквато и да било отговорност. Затова и персонажите обитават декор-привидна черна кутия (Ян Папелбаум), обгърната от студени неонови светлини, чертаещи няколко рамкирани пространства, сякаш рамкирани портрети на човешката „слепота“ за истински стойностното днес. Сурово, кънтящо, оголено пространство – стерилна кухня и водеща към плажа тераса, а наоколо витае напрежение и ярост. На пръв поглед насред спокойната атмосфера постепенно, но често и рязко се стига до обрат във взаимоотношенията, коментирани и на видеоекран, където в реално време камера улавя чрез близки планове душевна болка, истерия, избухвания на персонажите. Силно експресивното присъствие на тела и слово Остермайер съчетава с остри моменти на „отчуждение“, които разкъсват минималистично-плавния диалог и вкарват зрителя в асоциативно разнищване на емоционални реакции, човешки кризи чрез категоричен видеоразказ/коментар. Като светкавичното показване на мелещия в реално време плодове блендер, с който Кристина прави смутита от нар и ябълки, но всъщност се внушава усещане за ожесточено/ кървавочервено смачкване, разпад, а накрая на пиесата и за описания в нея момент на „изправяне пред руините на живота“. Там е и Михаел – на сцената погледът му е проследен с камера от долу нагоре… очите му, взрени в безкрая, сякаш търсещи подкрепа, но изход няма. На моменти може и да изглежда, че действието се разнищва като в ритъма и логиката на драматична сапунена опера, именно там небивали неща стават, но сред тях Остермайер/Заде поставят психологическо огледало, през което изпъкват не плитко-битови, а реални, плътни човешки характери, нагласи, емоции… и обществени рани, за които е важно да се говори. Михаел най-сетне разбира, че е убил баща си, опитва се да проумее, че е и брат на детето си, в гнева си опитва да убие майка си, страда и за безспирното убийство на природата. Той обаче единствен поема вината и отговорността за настъпилата криза. Всички останали бълват непрестанни оправдания за постъпките си. Михаел се отдалечава от тях, заключва се в стаята си, но изведнъж изчезва… В същото време виждаме Кристина с питие на сцената… жадна е… Животът явно продължава за някои. А на екран в края на спектакъла се вижда наближаваща линейка… Всеки от нас сам може да си отговори на загадката какво се случва с Едип, попаднал в света ДНЕС…

Загадка по свой специфичен начин е и емблематичната пиеса/спектакъл на американския авангарден режисьор Робърт Уилсън „Седях във вътрешния си двор този човек се появи помислих че халюцинирам“ (I was sitting on my patio this guy appeared I thought I was hallucinating), поставен за първи път през 1977 г. Тогава играе той самият и Лусинда Чайлдс, хореографка и танцьорка, корежисьор на проекта, с която година по-рано работят и върху операта на Филип Глас „Айнщайн на плажа“. И ето че 45 години по-късно имах шанса да го гледам в новата му версия в Националния театър „Дона Мария II“ в Лисабон. Премиерата на новия вариант на постановката е през 2021 г., продукция на парижкия Théâtre de la Ville, и е в чест на Уилсън и 80-годишния му юбилей. Представлява „халюцинаторен колаж“, полунаяве-полунасън случване (оттук и неспазването на пунктуация в заглавието), две соло части, изпълнявани последователно с идентична словесна партитура от двама нови изпълнители – германския актьор и певец Кристофър Нел, роден през 1979 г., работил в „Берлинер Ансамбъл“ и неведнъж със самия Уилсън, както и австралийската танцьорка Джули Шанахан (която отбелязва своя 60-годишeн юбилей) – водещ изпълнител в спектаклите на Пина Бауш в продължение на трийсет години, а понастоящем водещ тренингите и директор по репетиционната част в нейния танцов театър във Вупертал. В „Седях във вътрешния си двор…“, като изключим сценография/осветление/видеообразност, се залага на личните характеристики и чувствителност на двамата изпълнители. Спектакълът не се цели в схематично повтаряне на случилото на сцената преди години, което се отнася и за думите – едно и също съдържание, но произнесено с разнородни гласови модулации, различни за всеки от тях, променят смисъла и внушенията на текста, създавайки усещане за два тотално различни монолога. Повтаряните разнородни изречения, кратки истории, ситуации, разигравани единствено през вътрешното аз и гласа на човека/актьора, и то в множество звукови нюанси и дъгообразна палитра от емоции, всеки път ми въздействаха не единствено като текст, който трябва да възприема с ума си, а като музика, сякаш звукова партитура на душата човешка. Гласът, пораждащ смисъл, но по логиката на нотите, които музикантите следват и интерпретират с музикалните си инструменти. Така и ние, зрителите, виждахме актьорите с избелените им лица и силно гримирани очи, но най-вече ги усещахме, преживявайки и разгръщайки смисли в текста на нивото на неповторимо сюрреалистично живеене. А това е разбираемо, имайки предвид, че за Уилсън търсенето и фиксирането на конкретно значение от страна на актьора ограничава присъствието му, води до секване на диалога с истинския автор на смисъла – всеки един от публиката. Липсата на структурирана драматургия в случая обаче прави и актьорите, и зрителите активни, свободни в „четенето“ на цялото, все едно чувайки, изпяваш ноти, всяка със свои си багри, а не буквално опредметявани смисли. Минималистичният декор в черно-бяло и осветлението, концентрирано в три вертикални правоъгълника и в телата/лицата на актьорите, ни среща с двама човеци/души с множество версии на живеене, човешки състояния, персонажи/роли няма, играта е хладна отвън, но кипяща „отвътре“. Движенията на телата са на моменти плавни, бавни, впоследствие и неочаквано остри, трескави. Експресионистично остри са и някои лицеви мимики, стигащи до крясък, до гърлен кикот, присмехулност при облечения в черно и с гарвановочерна перука Кристофър Нел, който е като излязъл от кабаре, за миг напомнящ с игровото си присъствие – преувеличени, драматични реакции – на бароков весело-тъжен Пиеро, пее божествено, а заговорили се за смъртта, неочаквано и дяволито избухва в смях, но и в далечно ехо на напрежение, печал. Джули Шанахан, с елегантна червена перука с кок, облечена с изящна бяла рокля, оживява текста с многопластова партитура на звучене, изтанцува го сякаш, извайва всяка сричка, а тялото ѝ е осветено с топла светлина – изглежда нежна, ранима в мигове на самотност, но и обичаща живота, искряща в него със страст и въодушевление. „Ще живея до деня, в който умра“, казват и Нел, и Шанахан, всеки по свой си начин, също и „Благодаря ти, че си тук“, „Време е за игра“, „Вярвай ми“ и още много други фрази, емоционални реакции, отделни думи, казани на някого, някъде, някога или сега, които привличат интереса на публиката, а и са разпознаваеми, вълнуващи за всеки човешки живот. Така е и с публиката – спектакълът е като мечтание, реене и дава възможност за неусетно улавяне на различни думи, смисли, енергии от двете соло изпълнения и трансформирането им в лично преживяване/лично представление спрямо нагласата, разбиранията, чувствителността на всеки  присъстващ в залата.

Предпочитаният контекст или множеството контексти пораждат и потока от интерпретации, живеене в спектакъла. Но същото е и в живота… Наличието на контекст, на търсене и намиране на смисъл е важно, за да се разбираме, нали… да умеем да се изслушваме, да ценим гледните си точки… Винаги, но и точно сега, когато все по-често се говори и за Трета световна война. Човечеството се нуждае от единение, мир… осъзната и пак, и пак осъзнавана и проявявана толерантност… Човещина!

[1] Клиф е надвиснал или висок скалист бряг. – Бел. пр.