Статии

В двете си постановки „Частици жена“ (НТ „Иван Вазов“) и „Лулу“ (Театър „София“) Крис Шарков предприема задълбочено изследване на женската психика с всичките ѝ противоречия, вътрешни конфликти и подсъзнателни импулси. Макар и много различни, в двете пиеси би могла да се намери една обща черта, а именно – способността на жената да се трансформира, да преобразува себе си спрямо заобикалящия я свят, превръщайки се в своеобразен лакмус на дисфункциите на обществото, в което се намира. И двете пиеси се заемат с артикулирането на съвременна проблематика, превръщайки се в ангажиращ коментар на понятия като адекватност, приемане, какво означава човешкото, автентично общуване между хората и доколко е възможно то.

„Частици жена“ – отвъд наратива на травмата

„Частици жена“ от Ката Вебер Режисьор Крис Шарков; сценография и костюми Никола Тороманов; композитор Емилиян Гацов – Елби

Участват Радина Кърджилова, Мария Каварджикова, Стефан Вълдобрев, Ана Пападопулу, Цветан Алексиев, Жаклин Даскалова, Албена Ставрева

Народен театър „Иван Вазов“. Премиера 7 и 8 октомври 2022

„Частици жена“ е интимен поглед в един семеен свят. Неочакван, проницателен текст от Ката Вебер (Унгария), който поддържа баланс между премълчаното и изказаното, където личната истина се сблъсква с представата за страдание, наложена от другите. Постановката е изградена около комплексните възприятия на едно семейство, което преживява смъртта на дете, родено в домашни условия. В първата част на сценичния разказ проследяваме това събитие с всички детайли, подсилени и през прожектирането им на екран в горната част на сцената, а във втората – ставаме свидетели на равносметката в сложна констелация със семейството на майката. Режисурата на Крис Шарков предприема натуралистичен ключ, в който разгръща действието с интензивни присъствия от страна на актьорите. Публиката в камерната сцена на Народния театър е разположена като пряк страничен наблюдател между различните стаи на дома – в периферията на сцената са построени части от жилището, през които актьорите преминават свободно, завихряйки напрежението около конфликтните точки, в които се намират. В есенцията си постановката е внимателен психологически портрет на всички участващи, в който най-доминиращ е този на Мая (Радина Кърджилова) – жената, която взема решението да роди в домашни условия и нейното дете не оцелява. Впечатляваща е енергията, с която актрисата се заема с изграждането на този образ. Нейното изпълнение би могло да се характеризира с ярка индивидуалност до степен на неистовост, сила и издръжливост, оголвайки един борбен характер, но и способност за аналитична обективност, благодарение на която тя има най-трезва преценка за събитията, за разлика от околните. Тя е всичко друго, но не и жертва на страданието си и в този си съзнателен избор намира способността да прости на медицинската сестра и с всички сили да откаже да се води дело срещу нея – теза, за която настоява най-вече майка ѝ Магдалена (Мария Каварджикова) като търсене на отговорност, възмездие и справедливост, с което да се подсигури виновен и така да се възстанови някакъв ред. В същността си това е рационализация на травмата и налагане на конкретни категории, в които Мая би трябвало да мисли и преживява случилото се. Но Мая отказва да се съобрази със социалната преценка за това как би трябвало да изразява личните си емоции и това поставя въпроса въобще как би следвало да се екстернализира травмата и доколко е адекватен един такъв стремеж отвън. В този смисъл „Частици жена“ се превръща в история за освобождение и еманципация от наложените норми за това как трябва да се преработи едно травматично преживяване; проблематизира задължителните и очаквани, предопределени роли на жените.

А в пиесата срещаме една галерия от образи на четири различни жени. Би могло да се каже, че тези персонажи в пиесата са построени на принципа на контраста. Това най-вече личи в диалозите между Мая и нейната сестра Моника (Ана Пападопулу). Докато Мая е представител на либералните разбирания и настроения, Моника е по-консервативно настроена, с подчертани християнски наклонности и стремеж към следване на авторитети. Техните различия са подсилени с всички налични изразни средства – облеклото на Мая се състои от крещяща лятна рокля, докато костюмът на Моника е много по-обран и е в пастелни тонове, нейната коса е внимателно прибрана и носи очила. Поведението на Мая е освободено, екстровертно, шумно, докато в това на Моника личи притеснение, колебливост, сдържаност, неувереност и понякога дори прозира страх. Контрастът между двете е както външен, така и вътрешен и се допълва от поведението на майката, Магдалена (Мария Каварджикова), която прави ясно разграничение между тях чрез отношението си, засилвайки още повече техните различия. Ролята на Мария Каварджикова е особено любопитна и централна за завръзката на пиесата – в интерпретацията на актрисата Магдалена е загадъчна и дистанцирана, иронична и проницателна, проявяваща жив интерес и отношение само по конкретни теми – като например мнението ѝ за делото, което според нея трябва да се заведе срещу медицинската сестра; иначе нейното присъствие е отдалечено, разминаващо се с другите, донякъде меланхолично. По време на цялото действие тя крие своята тайна – това, че е болна от смъртоносна болест и че по всяка вероятност това е последната ѝ среща с дъщерите ѝ. Актрисата изгражда ролята с елегантност и многопластовост, без излишна емоционалност или преживявания, с изразителност и характерна строгост, сдържаност и наблюдателност. Мария Каварджикова съумява да изгради убедителен образ на една дама, чийто живот си отива, без тя да съжалява за това; на изчезващата личност, която се разтваря в живота на другите; образ на приемането и прошката; на майката без излишния патетизъм.

В противоположния спектър на тази палитра от женски образи е вероятно най-малко разработеният в пиесата – този на братовчедката (Жаклин Даскалова), която се опитва да съблазни съпруга на Мая – Ларс (Стефан Вълдобрев). Нейната интерпретация е изградена върху рационализъм, амбиция и привличане към срещуположния пол: неслучайно именно тя подтиква Ларс към увлечение, на което той иронично отговаря с молба за пари, за да си купи дрога. Особено след тази сцена, разиграла се в банята, едно от пространствата, разположени в периферията, мисълта за морална деградация сякаш обхваща общото настроение в постановката. Персонажът на Стефан Вълдобрев, Ларс, е представен като безволеви, завръщащ се към своето минало наркоман, който благодарение на връзката си с Мая е успявал да се задържи над повърхността. Образът на Цветан Алексиев, Войтек, е аналогично разположен в периметъра на отсъствието, интересуващ се повече от своята музика и себе си, отколкото от това, което го заобикаля. В този ред на мисли мъжките образи в пиесата са интерпретирани с минимално участие, акцентира се върху тяхната неспособност за включване; липса на адекватна реакция спрямо действителността.

Едно от основните средства, през които Крис Шарков интерпретира пиесата, е пространството. В сценографията, изработена от Никола Тороманов, четвъртата стена е премахната и зрителите са разположени директно в действието, наблюдавайки актьорите от непосредствена близост. По този начин взаимодействието сцена – зрител излиза от конвенционалното си предопределение и това създава съвсем друго преживяване за публиката – много по-директно и интензивно, където реакциите на актьорите могат да се проследят с кинематографична точност. В същото време публиката е разположена на 360^о около центъра на действието и по този начин всеки зрител гледа различен спектакъл спрямо гледната си точка. Това интегриране на публиката в самата материя на сценичната среда категорично отразява релефа на съвременната проблематика, поставена в пиесата. Ако кризата, настъпваща в семейните отношения, произлиза от премълчаване и интернализиране на травмата, тук те са разкрити и представени директно и непосредствено. Би могло да се каже, че чрез пространството Крис Шарков композира ритъма на „Частици жена“, разполагайки действието в една среда на натрапчиво, постепенно повишаващо се откриване. Оттам, през това пространствено решение, сякаш скритото се появява наяве; няма тъмни кътчета и неосветени пространства – всички тайни и интимни преживявания са представени в тази почти неудобна близост между актьорите и публиката (между сцената и първия ред има приблизително една ръка разстояние). По този начин, разполагайки тази директност в преживяването на зрителя, е намерен много вярно пулсът, ритъмът на пиесата. Той следва органичните импулси на персонажите в широкия емоционален диапазон на техните преживявания и в общата рамка на изпълнения на актьорите – те са достоверни и категорични, изобразяващи с яснота сложната констелация от конфликти и постоянно променящи се взаимодействия, в които се намират.

Една от особено въздействащите сцени в постановката е последната. След като Магдалена (майката) взема решението да не сподели за своята смъртоносна болест на дъщерите си, тя остава сама, ляга на масата в самия център на сцената и се свива до ембрионална поза, като това се прожектира, заснето от гледна точка „от горе“, на екран в горната част на сцената. На фона на въздействащата музика от Емилиян Гацов – Елби прозира внушението, че един живот сякаш си отива, както и започва, припомняйки ни началото на пиесата. Една история, която започва с раждане и завършва със смърт, е изпълнена от разговори за възприемането на смъртта от персонажите. И въпреки това смъртта не е мрачна, както и финалът – многозначителен и знаков, предопределя края на човешкия живот към самота и спокойствие, без драма, без трагизъм, изпълнен с вечното приемане на необратимото. Въпреки драматичните си обрати „Частици жена“ не е трагедия, а история за силата на преодоляването. И тук като послание вероятно най-запомнящи са репликите на Мая, която преодолява смъртта на детето си с думите, че трябва да се борим, трябва да се опитваме пак и пак – една настройка на психиката, останала ѝ от спорта, оставя в зрителите образа на силната жена, която не се преживява като жертва, която има силата да прости и в крайна сметка – да преодолява смъртта.

„Лулу“ – образът на фаталната жена

„Лулу“ от Франк Ведекинд. Режисьор Крис Шарков; превод Владко Мурдаров; композитор Емилиян Гацов – Елби; сценография Никола Тороманов; костюми Илияна Кънчева; видео Александър Станишев

Участват Елеонора Иванова, Мартин Димитров, Дария Симеонова, Александър Узунов, Юлиян Рачков, Николай Върбанов, Михаил Милчев, Николай Димитров, Маргарита Лъчезарова, Ралица Попова

Театър „София“. Премиера 10 май 2022

„Лулу“ обединява пиесите „Земният дух“ и „Кутията на Пандора“ от големия немски драматург и експресионист Франк Ведекинд. Постановката проследява възхода и падението на централния женски образ, Лулу, познат още с имената Ева, Нели, Миньон и изигран с увереност и всеотдайност от младата актриса Елеонора Иванова. Историята е изградена от съвкупност от епизоди на нейното издигане в обществото благодарение на браковете ѝ с влиятелни мъже с творчески професии от развлекателната индустрия. За тях тя е муза, а за нея те са източник на ресурси. В крайна сметка всички са жертви на своите роли. Под фаталното, сугестивно влияние на Лулу мъжете се поддават и биват унищожени, докато самата Лулу също деградира в собствения си фатализъм и зависимост от мъжкото внимание. За разлика от „Частици жена“, тук режисьорът Крис Шарков предприема много по-различна интерпретация на пиесата: заменя внимателния психологизъм с широко и мащабно разполагане на действието в ефектна и постоянно променяща се сценография от Никола Тороманов. По този начин пиесата се превръща в ярък визуален разказ от поредица от запомнящи се образи като най-сполучлив е вмъкнатият лайтмотив с видеото от Александър Станишев, прожектирано на голям екран от сцената. То разделя отделните епизоди в спектакъла и представлява в близък план своеобразен видеопортрет на Лулу, проследяващ движенията на актрисата, изпълнени в естетиката на една мрачна красота с предизвикателност и тайнственост, фатализъм и привличане, еманация на вечната женственост, в която обаче прозира и някаква опасност, тайна, деструктивност.

В тази постановка на Крис Шарков виждаме широк размах в работата на голяма сцена, където режисьорското и сценографското въображение са се развихрили до своя максимум. Без да се стремят към натурализъм, те построяват сцени, в които актьорското изпълнение е само един от елементите от цялостното сценично внушение. Мащабната сценография градира постепенно, ставайки все по-крупна, все по-обемаща зрителското внимание. Като принцип в сценографското решение е комбинирането между действителното и измисленото; между реалното и условното, балансирайки между илюстрирането и интерпретацията; между истината и въображението. По този начин в хода на спектакъла виждаме фрагменти от добре познати елементи „реалност“, театрализирани на сцената като обект, който само маркира определена категория действителност – снимачна площадка, вана, пълна с вода на сцената, истинска кола, огромна надуваема секскукла и още много ефектни мащабни образи, които засилват динамиката и визуалния ритъм на „Лулу“.

Макар и наситен от образи на границата между реалността и фантазията, това не пречи на спектакъла да въвлича зрителя и с пълнокръвни актьорски изпълнения. Вероятно най-впечатляващо е това на актрисата, която интерпретира централната роля на Лулу, Елеонора Иванова. Нейното изпълнение е изпълнено с лекота и подвижност, комбинация от престореност, чар и самоувереност, с която тя успява да организира своята игра в играта. От една страна, тя играе роля пред своите съпрузи и като цяло пред мъжете, от които извлича някаква полза, а от друга – пред следващите действащи лица, с които се въвлича в поредната интрига зад гърба им. Нейният образ е поредица от маски, чийто център е фаталната жена – повърхностна и измамна, изтъкана от безкрайно съблазняване и бягство, в който отсъстват както добродетели, така и стремеж към разкриване на истината. Според думите на режисьора „Лулу“ е симулакрум, който „не прикрива истината – той е истината, която крие това, че няма такава“. До голяма степен това е определящо както за централния образ на пиесата, така и за самия спектакъл: като монтаж на атракциони той адаптира в различни ситуации версии на фаталната жена, в една вечна репрезентация на сменящи се маски, в които се трансформира самата Лулу според проекциите на другите, без да притежава друго лице, роля или функция.

* * *

Безспорно двете постановки „Частици жена“ и „Лулу“ са уверена крачка напред в развитието на режисьора Крис Шарков, с която той продължава да работи в утвърден тандем със сценографа Никола Тороманов и композитора Емилиян Гацов – Елби. Като екип те съумяват да уловят с ярък съвременен рефлекс проблемите на днешното общество и да го преведат със средствата на театъра до близка и разбираема за зрителите истина, намираща точния баланс между показаните на сцената образи и значенията, които публиката да формулира за себе си.